Реферат: Иван войников история на българските държавни символи

ИВАН ВОЙНИКОВ




История

на българските държавни символи


2009 г.


Данни за автора:




Иван Гочев Войников, роден в гр.Стара Загора през 1976 г. С висше икономическо образование и задълбочени интереси в областта на историята на България – древна и средновековна, нова и най-нова история, история на Европа и Изтока, историята на българските герб, знаме и химн; теоретичната хералдика и гербовниците. Член на „Българското хералдическо и вексилологическо общество”.



СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР ЧАСТ ПЪРВА – БЪЛГАРСКИЯТ ГЕРБ І. Гербове и хералдика ІІ. Предхералдика в средновековна България ІІІ. Българският герб в Западноевропейските гербовници (ХІІІ-ХVІІ в.)
ІV. БЪЛГАРСКИЯТ ГЕРБ В ИЛИРСКИТЕ ГЕРБОВНИЦИ

V. БЪЛГАРСКИЯТ ГЕРБ В НЕХЕРАЛДИЧНИ ИЗТОЧНИЦИ ОТ ХVІ-ХVІІІ В.

VІ. Българският герб в „Стематографиите” на Витезович и Жефарович

VІІ. Българският герб в епохата на Възраждането
VІІІ. Българският герб в хералдичните практики на Унгария и Австрия ­ІХ. Българският герб 1878-1946 Х. ­Българскияг герб в периода 1946-1990
ЧАСТ ВТОРА – БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ

І. Знамена и вексилология

ІІ. Българското знаме през средновековието

ІІІ. Българското знаме и унгарските коронационни знамена

ІV. Българското знаме ХV в. – 1878 г.

V. Българското знаме след 1878 г.
ЧАСТ ТРЕТА – БЪЛГАРСКИЯТ ХИМН
І. Национален химн

ІІ. Владетелски химн
БИБЛИОГРАФИЯ
ПРИЛОЖЕНИЯ












ПРЕДГОВОР

Символите най-общо могат да се определят като изображение или предмет, чрез които визуално се представя образ или понятие, съществуващ в съзнанието.1 Те са сред малкото неща от древността оцелели и до днес, въпреки превратностите, с които е изпълнена човешката история. Нещо повече, символите са били вечен спътник на човека.

Л.И.Тимофеев ги охарактеризира като: „предметен или словесен знак, условно изразяващ същността на явленията от определена гледна точка, която определя самия характер, качеството на символа (революционен, реакционен, религиозен)”2.

И.В.Гьоте смята, че симовът е единство на схема и алегория. Типичен пример за това е географския глобус, който едновременно се явава глобус (т.е. карта) и знак на света. Според него при възприемането на символа е невъзможно да се отдели схематичното от алегоричното.3

Поради своята важност, символите с течение на вековете са навлезли в почти всички дейности на хората. В частност това се отнася и за държавата, явяваща се вид организация на човешкото общество.

Развитието на държавните символи е в тясна връзка с духовното и материално-битово ниво на населението през даден период и в дадено географско място, с традициите, типа обществена организация, господстващата религия и др. В настоящето съществуват огромен брой неща, които могат да се определят като символи на дадена страна. Такива са гербът, знамето, химнът, официалните празници, ордените и медалите, паричните знаци, пощенските марки, националните спортни отбори и т.н.

Предмет на настоящото изследване ще са само тези символи, които вече са се наложили като знаци на държавите, а именно – герб, знаме и химн. Освен че разграничават отделните страни, те са материализиран израз на историята, традициите и ценостите на всеки народ. Още повече, че са и изначални, защото по някакъв начин се съдържат в останалите държавни символи.

За разлика от много страни, в България липсва цялостно изследване върху развитието на националната символика. В края на 2004 г. излезе книгата на Иван Иванов “Символите на България”, която е първият опит за обобщение на натрупания материал. Въпреки всичко обаче се срещат редица пропуски и преповтаряне на стари грешки, което отнема от книгата претенциите й за изчерпателност и задълбоченост.

Целта на настоящото изследване е да запълни доколкото е възможно празнотата в знанията, относно държавните символи. Това е опит за цялостна систематизация на натрупаните до момента знания и даването на нов поглед за развитието на българската държавна символика.


ЧАСТ ПЪРВА БЪЛГАРСКИЯТ ГЕРБ

Историята на българския герб е тема, слабо прадставена в историографията, най-вече поради липсата на традиции и интерес към проблема от страна на изследователите. Въпреки това обаче хералдичните проучвания датират още от самото начало на ХХ в.

Пионер в тази област е Петър Дървингов. На 13 август 1906 г. във вестник.. “Вечерна поща”е отпечатана статията му “Български императорски герб из Allg. Wappenbuch от ХV ст.на Мюнхенската държавна библиотека”, където авторът съобщава за открит от него български герб. По-задълбочени проучвания по темата прави три години по-късно Г.Баласчев със статията си “Българският държавен герб”, публикувана в сп.”Минало” през 1909 г. В периода до 1944 г. с въпроса за герба се занимават още И.Клинчаров, И.Стойчев, Х.Тачев. Като цяло изследванията от това време са повърхностни, но това е разбираемо, предвид оскъдните данни, с които разполагат авторите.

В годините на социализма единственият автор в България, занимаващ с историята на герба е Христо Дерменджиев. Той скъсва с възрожденската наивност на изследванията от предходния период и прави опит за поставянето на хералдичните проучвания на научна основа. През 1969 -1977 г. успява да проучи архиви и библиотеки в Белград, Нови Сад, Загреб, Дубровник, Будапеща, Дрезден и Берлин, с което значително разширява информацията относно българския герб. Сериозен недостатък в изследванията му е изобилието от грешки по отношение обясненията на произхода, смисъла и хронологията на гербовете или отделни техни елемнти.

В периода след 1989 г. се появяват нови изследователи: инж.Н.Грънчаров, С.Антонов, П.Яначков, В. Великова-Кошелева, И.Иванов. Докато последните двама стриктно се придържат към трактовките на Дерменджиев, то Антонов и Грънчаров коригират много от допуснатите грешки, а също добавят и нови факти. Голям принос към хералдичните изследвания безспорно има П.Яначков. Благодарение на работата му в западноевропейските библиотеки, както и на тези в САЩ, той популяризира редица гербовници, в които се среща изображението на български герб, останали неизвестни за българския изследовател.


^ І. Гербове и хералдика

Думата “герб” в българския език е директна заемка от руския. Идентична е ситуацията и със сръбския, хърватския и словенски езици, където е „grb”. В руския език „герб” е фиксиран за пръв път през 1644 г. и е заемка от полското “herb”, имащ същото значение. В чешки е „erb”, макар че там се използва и „znak”. Етимологията на думата традиционно се свързва със старовисоконемското “erbe”, означаващо наследство.4

Гербът представлява графично изображение, създадено по определени правила, което е прикрепено към даден човек, род, област, град, държава или организация. Ако тази дефиниция бъде разгледана в чисто художествен аспект, се вижда ,че става въпрос за фигурална композиция, чиито елементи са подредени и оцветени по определен начин, тясно свързан с обекта на символизиране. Проследено в хронологичен план и елементите, и правилата не са възникнали едновремено, а са се развивали в продължение на столетия.

Родината на гербовете е Западна Европа. Най-старото изображение на хералдични елементи се среща в печатите, с които е скрепен в 1000 г., брачният договор между Кастилския инфант Санчо и дъщерята на виконта Гастон дьо Беран – Вилхелмина. Подобен печат има от 1136 г.5 Първите сигурни свидетелства за съществуването на герб са едва от ХII в. Като най-старо такова се смята портрета от надгробната плоча на Жофруа Плантадженет (поч.1151 г.), граф на Анжу (1129-1151) и херцог на Нормандия (1144-1151), върху чийто щит на син фон са издълбани множество златни лъвове. Самата рисунка е изготвена около 1155-1160, по поръчка на вдовицата на Жофруа Плантадженет - Матилда6.

Съществуват различни теории, обясняващи произхода на гербовете. Още в края на Средните векове се появават и първите хипотези, свързващи ги с Адам, Ной, Александър Македонски, Юлий Цезар, крал Артур и други митологинчи и исторически личности. Спроед друга теория гербовете са продължение на емблемите, използвани в Древна Гърция и Рим. Германските хералдици търсят произхода на средновековната хералдика в руните и скандинавските емблеми. Някои изследователи свързват появата на гербовете с влиянието на Ислямския свят и Византия по времето на първите кръстоносни походи.7 Едно от най-разпространените обяснения за възникването на хералдиката е, че специфичните изображения на щита са продиктувани от чисто практичната нужда като средство за идентификация по време на битка или турнири.8 Всяка теория има своите подръжници и критици и да се даде еднозначен отговор е невъзможно.

В гоблена от Байо е представено завоюването на Англия от норманите през 1066 г.Върху норманските щитове ясно се виждат изображения наподобяващи гербове.9 Вероятно като продължение на тази традиция може да се разглежда и щитът на Жофруа Плантадженет. Спроед английския хронист Джон Мармутер, Жофруа получава този щит като подарък от тъста си- английския крал Хенри І (1100-1135) около 1127-1128 г. 10Показателно е че такъв щин носи и незаконородения син на Жофруа Плантадженет-Уйлям Лонгспи11

Разпространение на печати с хералдични знаци през периода 1135-1155 г се откриват в Англия, Франция, Германия, Испания, Италия.

Първите гербове се появяват през втората половина на ХII в. в различни части на Европа12. В началото на ХIII в.са възприети от духовенството, а до края на века се разпространяват и сред неблагородниците, професионалните сдружения, градовете . 13

За развитието на хералдиката голям принос имат и рицарските турнири. Те се появяват първоначално във Франция през ХI в, а в последствие се разпространяват в Англия, Германия (1150-1160) и останалата част на Западна Европа. Първите правила за провеждането им са съставени от френския барон Г.дьо Прели. Именно с турнирите е свързана появата на херолдите.За произхода на думата са изказани различни хипотези. Според най-разпространената в основата стои старонемското heriwald и старофренското herault, означаващи вестоносец, пратеник. Според Филип Жак Спене, понятието херолд произлиза от немската дума heeralt – ветеран или heerhold – любимец на войската14.

Първоначално херолдите са офицери на служба и тяхната роля била да носят съобщения и обявяват война.Впоследствие стават едни от главните действащи лица на рицарските турнири. Задачите на херолда били да провъзгласи откриването на турнира, да разработи и съблюдава церемониала за неговото провеждане, да обявява всичките двубои, имената, родословието, титлите и опознавателните знаци (т.е. герба) на участниците в тях. Това означава, че всеки херолд бил длъжен да познава генеалогията на благородническите семейства, чиито представители, участвали в състезанията и да умее да разпознава техните гербове, за чието описание е създаден специален жаргон, наричан с термина блазон.

С течение на времето броят на гербовете бързо нараства, което довежда до нуждата за тяхната систематизация. Появяват се и първите гербовници, най-стария от които е хералдичният опис на Хайнрих фон Велдеке от 1186-88 г.

През първата половина на ХV в. главният херолд на Франция – Дьо Берри, по заповед на крал Шарл VII (1403-1461), посещава множество замъци, абатства и манастири, с цел съставянето родословия на френските аристократи и изучаване на гербове им. Аналогични задачи получават и английските херолди, служещи при дворовете на кралете от Хенри VIII (1491-1547) до Джеймс II (1566-1625).

При осъществяваеито на тези ”хералдични визити” се оказва, че болшинството от използваните гербове са създавани съвсем произволно, поради което не редки били случаите трима или повече благородника нямащи никаква родствена връзка помежду си да имат един и същ герб. Подобна е ситуацията и в останала Европа. Ето защо изниква нуждата от правила при съставянето на родовите символи. За пръв път идеята е реализирана в Германия през ХV в. Така само кралят имал правото да утвърждава герб и той единствено можел да го променя.

Това води до създаването към дворовете на специални хералдични колегии или катедри, оглавявани от херолд-майстрои (във Франция през 1696, Прусия - 1706, Русия -1722 и т.н.). По този начин се ражда класическата хералдика като наука за гербовете. Макар първият труд в тази област да се е появява още в 1356 (монографията на италианския юрист Бартоло Засоферато - “Tractatus de insigni et arms”, т.е. Трактат за знаците и гербовете), теоретичните принципи на хералдиката са разработени едва в периода ХVI-ХVIII в. През 1650 г. французинът Клод-Франсоа Менестриер прави първото цялостно обобщение на хералдичните правила в книгата си “Произход на гербовете”, поради което някои изследователи го наричат баща на науката хералдика. С края на средновековието тя постепено губи практическото си приложение и се превъръща в спомагателна историческа дисциплина, подобно на археологията, нумизматиката, сфрагистиката, генеалогията и т.н.

Хералдиката, каткто и всяка друга наука има собствена терминология, правила и принципи . Термините, с помоща на които се описва един герб се нарича “блазон”. Той е основан на база на старофренския и средновековен латински и дава въжмозност, гербовите знаци да бъдат описани кратко, точно и ясно.

На първо място правилата на блазона се свързани с използването на цветовете. Основните са седем, разделени на три групи: метал (злато и сребро), емайл (червено, синьо, зелено, черно и пурпурно) и кожа (хермелин и катерица). Тези цветове не са точно установени, поради което се допуска използването на различви нюанси-например тъмночервено, светлочервено, малиновочервено, вишнено червено и т.н.15 При някои гербове се срещат кафявият и телесният цвят.

Основният принцип при оцветяването в хералдиката гласи, че емайл може да се нанася само върху метал, а метала само върху емайл. Категорично е забранено да се използва метал върху метал и емайл върху емайл. Кожите могат да се поставят върху останалите цветове. В унгарската хералдика обаче този принцип често се нарушава.

За да може гербовете да се изобразяват в черно-бяло, през ХVII в, италианският йезуит Силвестро Петра-Санкта създава в Антверпен графичен код за всеки цвят състоящ се от линейни щриховки. Този код е валден и до сега

Елементите, които съставят герба биват задължителни и незадължителни. Това деление е наложено от благородническите гербове, тъй като задължителните се утвърждават и променят само от владетеля, а незадължителните по решение на собственика на герба, наричан още армигер. Към първите се отнася само щитът, а към вторите – шлем, надшлемник, намет, корона, мантия, щитодръжци, постамент, арматура.

ЩИТЪТ е най-старата част на герба и главен носител на информацията съдържаща се в него. Първоначално формата на хералдичния щит е повтаряла тази на реалния. Масовото разпространение на арбалетите и огнестрелното оръжие през ХV-ХVI в. обезсмисля използването му като средство за защита и това дава възможност на художниците да развихрят фантазията си и създадат щитове с най-причудливи форми. За обозначаве формата на щита, в хералдиката са възприети определени термини: старофренски или варяжки (триъгална форма); испански; италиански (овален); френски; английски; византийски (кръгъл); полски, германски; дамски (ромбоиден) и квадратен. Към тях през ХVI-ХVII в. са добавени различни декоративни елементи.Това са така наречените украсени щитове. Украсите се делят в зависимост от използвания стил – ренесанс, барок, рококо и т.н.

В хералдиката страните на щита се определят не от положението на зрителя, а от това на този, който го държи. Поради тази причина хералдично ляво е всъщност дясно за зрителя и т.н. .В повечето случаи щитовете биват разделяни на отделни полета. Това може да става по четири основни начина:

разсичане – с помоща на вертикални линии

пресичане – с помоща на хоризонтални линии

скосяване от дясно – с помоща на диагонални линии започващи от горен десен ъгъл

скосяване от ляво – с помоща на диагонални линии започващи от горен ляв ъгъл

Полетата, получни при разделянето на щита, имат различни форми, които в хералдиката се наричат хералдични фигури. Обособени са в две групи – почетни (ординарни, първостепенни) и обикновени (субординарни, второстопенни). По правило ширината на първата група фигури заема винаги 2/7 от тази на щита .


Почетните фигури са :

глава – заема горната 1/3 от щита

накрайник, подножие, основание – заема долната 1/3 от щита

пояс – заема средната 1/3 от щита, като се разполага хоризонтално

стълб – заема средната 1/3 от щита, като се разполага вертикално

ремък (превръзка) – отляво или от дясно, заема 1/3 от щита, като се разполага диагонално

шеврон – образува се от две превръзки (два ремъка), започващи от долната част на щита и съединяващи се в центъра му

кръст – кръстовете представляват особена група хералдични фигури, които могат да бъдат разделени на три групи:

- прости - получени при пресичането на пояс и стълб

- Х-образни- получени при пресичането на ляв и десен ремък

- Y-образни – получени при съчетаването на два полуремъка и един полустълб

Всички почетни фигури имат умалени версии, наречени диминативи, заемащи 1/2, 1/4 или 1/8 от ширината им.

Простите или второстепени фигури се получават по пътя на смесването, изрязването, удвояването и т.н на почетните. В зависимост от формата си биват: триъгълни, четириъгълни, кръгли и условни. В хералдиката са известни повече от 300 второстепени фигури. От тях най-разпространени са :

Триъгълни – триъгълник, клин, острие и др.

Четириъгълни – квадрат, кантон, брус, билет, ромб, вретено и.др.

Кръгли – безант, гонт, плато, дъга и др.

Условни – бордюр, лабел, наложен щит и др.

Според правилото ако има едновременно почетни и обикновени фигури, то вторите (обикновените) задължително се поставят върху първите (почетните).

Когато един щит се разделя, най-напред се започва с т.нар. главно деление, при което се отделят основните полета, които от своя страна могат да се делят на още.

Върху щитовете могат да се изобразяват и други фигури, различни от хералдичните. Това са т.нар.нехералдични фигури, които се поделят на три групи:

Естествени - изображения на обекти срещащи се в реалността, които обаче не са създадени от човешка ръка:

живи същества – хора, животни и растения.

Най-разпространените животни са: лъв, орел, елен, глиган, мечка, вълк, кон, овца, бик, гарван, петел, лебед, жерав, гълъб, паун, риба, делфин, пчела.

Най-разпорстранени растения – роза, лилия, която бива френска и флорентинска, дъб, лоза

небесни светила – слънце, луна, звезди

стихии – огън и вода (река)

Изкуствени – изображенения на предмети, сътворени от човек – оръжия, крепости, ключове, камбани, жезли, кръстове (над 200 вида.), колело, шпора, доспехи, жертвеник, корони и т.н.

Легендарни – изображения на същества от митовете и легендите - грифон, кентавър, сирена, дракон, алфин, кокатрис (василиск), мартлет, пегас, морско куче, саламандър, вайверн, еднорог, феникс, харпия, Херкулес, Адам и Ева, Ангели, Богородица, Христос и т.н.

Когато се описват животни (реални и фантастични) задължително се споменава тяхната поза. В хералдиката е прието да бъдат изобразени в профил и обърнати на дясно. Ако е ориентирано на ляво то се нарича обърнато, а когато е обърната само главата му-обръщащо се. За орлите е възприето да се изобразяват с глава обърната на дясно, разпрени крила и изпънати крака. Останалите птици са дясно ориентирани и в профил..Във връзка с настоящото изследване ще бъдат разгледани само някои от позите на лъва, които се отнасят и за останалите четирикраки животни :

^ Рампант (rampant) – изобразява се изправен на задните си лапи, като дясната е пред лявата. Предните лапи са вдигнати, като дясната е отгоре, а лявата отдолу. Когато лъв рампант е о обърната към зрителя глава се нарича рампант гардан или лъвов леопард.

^ Пасант (passant) – изобразява се стъпил на трите си лапи, а предната дясна е вдигната на горе. Ако главата му е обърната към зрителя, то се нарича леопард или пасант гардан, ако е в профил, ориентирана на дясно-леопардов лъв.

Стоящ (statant) – изобразява се стъпил на четирите си лапи.

Скачащ (salient) – изобразява се ориентиран по диагонала с изпънати предни и задни лапи

Тичащ (courant) – изобразява се ориентиран по хоризонтала с изпънати предни и задни лапи

Седящ (sejant) – изобразява се седнал на задните си лапи, а предните се опират на земята.

^ Отдъхващ (Couchant) – изобразява се лежащ с изпънати предни лапи и вдигната глава.

Спящ (dormant) – изобразява се като отдъхващия но с глава положена при предните лапи

^ Израстващ (Issuant) – изобразява се само горната половина от тялото му, коато задължително се опира в друга фиргура

Възникващ (naissant) – изобразява се по същия начи като израстващия, но без да се допира до друга фигура.

^ Излизащ – изобразява се само дясната му половина

Влизащ – само лявата половина

Двуопашат – изобразява се с две опашки, които излизат от тялото

^ Раздвоена опашка – опашката започва да се раздвоява от среда.

За всяко животно една от позите се смята за основна и при описание тя не се споменава. За лъва това е рампант.

Когато нехералдичната фигура е една, тя се изобразява в средата на щита.Когато са по-малки от 1/3 от височината му и са две се поставят една до друга, когато са три се разполагат в две редици в съотношение 2/1, котато са четири – 2/2, когато са пет – в три редици в съотношение 2/1/2, когато са шест – 2/2/2, когато са седем – в четири редици в сотношение – 3/2/2.

Когато нехералдичните фигури са две и повече и са по-големи от 1/3 от ширината на щита се изобразяват една под друга.. Така изброените начини за подреждане се смятат за нормални и не се налага да бъдат специално описвани (например само три лилии или три вълка). Ако обаче разположението им е различно, то задължително се описва (три риби в пояс; три гарвана в ремък и т.н.)

Когато фигура (А) е разположена върху друга (Б) и А е по-малка от Б, то се казва че Б е обременена с А. Ако А е по голяма от Б, то тогава Б е прикрита от А

Когато един щит е разделен на различини полета, описването им винаги започва от това което е най-горе и най-дясно. Например при четириделно разделен щит с наложен щит първо се започва от горното дясно, продължава се с голното ляво, после долното дясно, долното ляво и накрая наложения щит.

При описанието на поле първо се започва от цвета на основата, следват хералдичните фигури (ако има такива), като първи са почетните, а след тях второстепените, нехералдичните с всичките им атрибути и допълнения.

Друг елемент на гербовете е ШЛЕМЪТ.Той се поставя над щита. В хералдиката навлиза към края на ХIII в . До нач.на ХV в формата му копира тази на реалния, но след 30-те год. на ХVв. започват да се употребяват т.нар.турнирни шлемове, отличаващи се с елегантнсстта си. През ХVII в. френските хералдици разработват отделен тип шлемове за всяка аристократична титла. Тази система впоследствие била възприета в Англия, Испания, Португалия, но не и в Германия.

В повечето случаи върху шлемовете се поставят НАДШЛЕМНИЦИ. Появата на този елемент е свързана с рицарските турнири, където са се използвали като допълнителен знак, по който можело да бъде разпознат даден рицар от останалите участници. Надшлемниците били изработвани от дърво, кожа, папирус и други леки материали и много често повтаряли изображението на щита. През ХIІІ в. знаменитият германски рицар Улрих фон Лихтенщайн (1200-1278) въвежда модата на сложните нашлемници. Самият той носил шлем украсен с фигурата на Венера, която в едната си ръка държала факел, а в другата стрела. Тази мода навлиза и в хералдиката.

Обикновено надшлемникът повтаря главното изображение от герба (т.нар спомагателен надшлемник), но е възможно да представлява и отделен знак (т.нар.самостоятелен надшлемник).

Основните типове надшлемници са :

рога – те биват- волски (във формата на полумесец); бикови (S-образви), еленски и кóзи

крила

пера – биват три вида - петелски (листовидна форма); паунови и щраусови. Перата никога не бива да излизат директно от шлема и затова винаги се показват от колчан или зад корона

флагчета – изобразяват се в умален вид с квадратна или триъгълна форма. Те задължително трябва да имат гербовите цветове, а ако са повече от едно се разполагат ветрилообразно.

нехералдични фигури – естествени , изскуствени и фантастични

щитови (гербови) дъски – имат кръгла, шестоъгълна или ветрилообразна форма. Върху нея е възпроизведено изображението на щита. Краят и ъглите на тези дъски често са украсени с пюскюли или пера.

шапки

Освен с надшлемник често шлемът се украсява и с НАМЕТ. В хералдиката този елемент се появявапрез ХIV в, но реалното му използване в практиката датира още от времето на втория кръстоносен поход (1147-1149).

Тъй като много от кръстоносците ежедневно умирали от зноя, а доспехите им се разкалявали от палещото слънце (както се смятало тогава), те взаимствали от местните араби способ за предпазване от жегите, съществуващ и до днес. За да се спасят от прегряване арабските и персийски войни поставяли върху главите и плещите си парче платно закрепено с обръч. При турнирите наметът вече има чисто декоративна функция, и се изработва от плат или кожа.

Според правилото външната и вътрешна страна на намета трябва да бъдът оцветени съответно в емайл и метал. В повечето случаи това са основните цветове (емайл и метал) от щита, но не е задължително.Съществуват три типа намети:

-с цели или назъбени краища - появили са се през ХIV в.

-във формата на множество ленти – появили са се през ХV в, като доказателство за участие в кървави битки.

-във формата на растителни орнаменти – създадени през ХVI в., като художествена разновидност на горните


КОРОНАТА като елемент на герба се появява през ХV в. Поставя се върху шлема или директно върху щита. Съществуват два типа корони - реални и хералдични. Право на първите имат единствено суверените. Такива корони има в гербовете на владетелите на Германия, Австрия, Русия, Унгария, Чехия, Франция,Великобритания, Прусия, Бавария, Швеция, Дания България; и т.н..

Хералдичните корони са разработени през ХVII в. и са разпространени в цяла Европа. Характерното при тях е,че за всяка аристократична титла има специална корона. Представителите на църквата използват вместо корони папска тиара, епископски митри и кардиналски шапки. Понякога короните са украсени с ленти, завършващи с пюскюли-т.нар. кисти.

Част от някои гербове е МАНТИЯТА. Тя е традиционна част от облеклото на монарсите и символ на тяхната върховна власт. В хералдиката навлиза през ХVII в. Право на мантия имат само императорите, кралете, князете (принцовете) и херцозите. Изобразява се в златен (само за императорите), червен или пурпурен (за всички останали) плат подшит с хермелинова подплата и пристегнат в горните си краища със златни шнурове, завършващи с пюскюли. Понякога мантиите са увенчани с куполообразни шатри от същата материя. Те напомнят за времето, когато всеки участник в рицарските турнири е имал собствена шатра, в която да си почива и преоблича.

Много често щитът в гербовете се придържа в двете му страни от ЩИТОДРЪЖЦИ. По правило щитодръжци могат да бъдат единствено естествени (животни и хора) и легендарни нехералдични фигури.

^ ПОСТАМЕНТ ИЛИ ОСНОВАНИЕ представлява платформата, на която са стъпили щитодръжците. То може да бъде с най-разнообразна форма – хълм, плоча, решетка, растителни или декоративни елементи, облаци, девизна лента и т.н.. Правилото гласи, че щитодръжците задължително трябва да са стъпили върху основание, но изключение се прави само за летящи ангели.

Обикновено към герба се поставя и ДЕВИЗ. Това е кратко изречение, разположено някъде около щита, чийто произход се крие в специалното заклинание, което изричали рицарите преди участие в турнирните схватки. Първоначално се изписвани на латински или френски, като най-разпространени, но в последствие започват да се използват всякакви езици. По правило цвета на буквите следва да съответства на основния метал от щита. Ето девизите от гербовете на някои европейските държави от началото на ХХ в. (1914):

Албания: ^ Fidelitate et Veritate (лат.) – Вярност и истина

Австро-Унгария: Viribus unitis (лат) – С общи сили

Белгия: L`union fait la force (фр.) – Съединението прави силата

България: Съединението прави силата (бълг.)

Великобритания: ^ Dieu et mon droit (фр.) – Бог и моето право

Германия: Gott mit uns (нем.) – Бог с нас

Брауншвайг: Nec aspera terrent (лат.) – И трудността не ме плаши

Мекленбург-Шверин: ^ Per aspera ad astra (лат.) - През трудността (букв. тръните) към звездите

Прусия: Gott mit uns (нем.) – Бог с нас

Ройс: Ich bau auf gott (нем.) – Осланям се на бог

Саксония: ^ Providentiae memor (лат.) – Помни за провидението

Хессен : Gott, ehre, vatherland (нем.) - Бог, чест, отечество

Гърция : I    (гръц.) – Силата ми е в любовта на народа

Монако : ^ Deo juvante (фр.) – С божията помощ

Нидерландия: Je maintiendrai (фр.) – Ще издържа

Русия : Съ нами богъ (рус.) -С нас е бог

Румъния: Nihil sine deo (лат.) – Нищо без бог

Франция: ^ Liberte, egalite, fraternite (фр.) – Свобода, равенство, братство


Освен изброените по-горе, в хералдиката съществува и ДОПЪЛНИТЕЛНИ ДЕКОРАТИВНИ ЕЛЕМЕНТИ, наричани още АРМАТУРА. Тяхната роля е да създадат фон около щита. Към тях спадат - ордени, оръжия, знамена, растителни орнаменти, регалии (скиптър, меч и кълбо), небесни светила и др.

Оредините са едни от най-често срещаните елементи на арматурата. В хералдиката те навлизат през ХV в. В българските гербове са използвани общо четири ордена:

1^ .Орден на Светите равноапостоли Св.Св.Кирил и Методи^ ІІ. Предхералдика в средновековна България

Възникването на гербовете е свързано с появата на особени изображения, най-вече животински, използвани първоначално като амулети, превърнали се впоследствие в лични знаци и оттам в гербове. Подобни изображения се откриват в Древен Египет, Асирия, Вавилон, Персия, Гърция, Рим, степните народи., което показва масовото им разпространение още в древността.

Дали в Средновековна България е имало владетелски знаци е въпрос, на който не е възможно да се отговори, поради липсата на собствени извори. Единствено може да се предположи, че от всички животински изображения в старобългарското изкуство, три вероятно са изпълнявали такава функция – лъв, папагал и двуглав орел. Трябва обаче да се подчертае, че това не са гербове в истинския смисъл на думата, а предхералдични изображения. Хералдиката като продукт на западноевропейската култура прониква в западните, но не и в централните и южни Балкани, където влиянието на Византия е доминиращо.

Най-старото споменаване за лъва като потенциален владетелски знак е Чаталарският надпис на кан Омуртаг (814-831) от 821 г. В него се казва: “И построи изкусно мост на Туча отзад аула; а в самата крепост постави четири стълба, а между стълбовете постави два лъва.”19. При разкопки в източната порта на старата столица Плиска е открита голяма каменна лъвска фигура. Подобни са намерени още и при старобългарско укрепление около с.Хан Крум (бившия Чаталар)20.

Византийските хронисти отбелязват че, когато кан Крум (802-814) през 813 г., ограбил и опожарил двореца при манастира св.Мамант, намиращ се в околностите на Константинопол, присвоил като трофеи множество вещи, сред които била и статуя на лъв от дворцовия хиподрум21.

В райнона на гр.Стара Загора са открити три барелефа с лъвски изображения,датирани от периода IХ-Х в., като при едниния е изобразено лъвче, бозаещо от лъвица22. Скулптура на лъв, от която е запазена само главата, направена приблизително по същото време, е открита и в района на Перник. Мраморна статуйка на лъв е намерена и в Преслав. При разкопаването на Авардака измежду склуптурните животни фигурират и две лъвски глави, използвани за корнизната украса и краища на улук23. Лъвско изображение присъста и в знаменития Мадарски конник.

Сребърна лъвска фигурка се среща и в предполагаемото погребение на кан Аспарух, откирто в околностите на украинското село Вознесенска. Пак там са намерени и лъвски апликации, украсяващи дръжката и ножницата на меча на владетеля. Лъвски барелефи присъстват и върху погребалния инвентар от гроба на кан Кубрат при с.Малая Перешчепина. Бронзова тока с лъвско изображение е намерена в градището от с.Стръмен (Русенско), датирано от времето на Първата българска държава24. Две лъвски апликации са открити в Преслав.

Прави впечатление, че от всички известни животински изображения в старобългарското изкуство, лъвът е най-рядко срещан. Така например той изцяло липсва в рисунките-графити, намерени при разкопките в Плиска и Преслав, незаменим извор при реконструкция на мирогледа и религиозните вярвания на древните българи. В общо 58 графита преобладаващо е изображението на конник, кон, елен и сърна. Единични са случаите на змия, еднорог, козел, куче, птица, грифони. Подобна е ситуацията и с намерените амулети, представени единствено от конници, куче и грифон25.

Всичко това води до заключението, че лъвът вероятно не е бил присъщ за естетическите вкусове на българите от онова време, от където следва и изводът, че традицията да се поставят лъвове пред крепостите (Чатларския надпис, лъвска фигура от Плиска и с.Хан Крум), не е целяла разкрасяването им, а е в резултат на желанието за маркиране територията на даден владетел – т.е., че лъвът вероятно е използван като владетелски знак у прабългарите. Още повече, че кан Омуртаг изрично посочва в надписа си, че е поставил лъвски фигури.

Съществуват различни теории изясняващи произхода на протобългарите. Независимо от изложените тези, безспорен факт е че те принадлежат към групата на т.нар. конни народи, обитаващи степта. В чисто археологичен план те принадлежат към сармато-аланските култури. .

Най-старото лъвоподобно изображение у степните народи е открито през 1971-74г. от М.П.Грязнов и М.Х.Маннай-оол край селището Аржан в Уюкската котловина (Реп.Тува в състава на Руската Федерация). Тук в голям погребален комплекс, известен като Аржан-1, отнасящ се към IХ-VIII в.пр.Хр. е намерена апликация с коткоподобен хищник свит на кълбо (диаметър ок.25 см).

През 2001 г. руско-германска археологическа експедиция (К.Чугунов, Г.Парцингер, А.Наглер) откриват пак в района на Аржан нов погребален комплекс (Аржан-2), датиран към средата и втората половина на VII в.пр.Хр. Погребението е на знатен вожд и съпругата му.

Прави впечатление голямото количество изображения на коткоподобни хищници, върху масивна златна гривна, върху апликации от шапката и одеждата на мъжкия скелет. Това дава основание да се предположи, че животното вероятно се е ползвало със статута на владетелски знак.26

В периода VIII-VII в.пр.Хр. в района ва Южен Сибир и Минусинск се появяват няколко почти идентични археологически култури на мястото на съществувалата преди това Карасукска (ХIV-VIII в.пр.Хр). Това са Аржан-1 (VIII в.пр.Хр-Тува); Алди-Белската (VII-VI в.пр.Хр – Тува, към нея спада и Аржан-2); Раннотгарската (VII-V в.пр.Хр – Хакасия, Минусинск) и Майемирската култури (VII-VI в.пр.Хр – дн.реп.Алтай в състава на РФ). Харкатрено за тях е честото срещане на изображения на коткоподобни хищници, наред с тези на кон, овен, бик, козел, елен, глиган и птица.

Като се има предвид,че най-старите находки са от района на Тува (Аржан-1), може да се заключи,че най-вероятно тези култури се формират под влиянието на заселило се ново население от югоизток.

Анализирайки китайските извори, учените поместват в района на съвременните Тува-Хакасия народа Динлин27 (споменат за пръв път в III в.пр.Хр.). В китайската хроника Бей-ши се слага знака за равенство между динлините и споменаваните в по-ранни времена народи Ди.28. Динлините, като и Ди са описани от китайските хронисти като високи на ръст, светлокоси европеиди.

За Ди се заговаря като съседи на китайците още около ІІІ хил. пр.Хр., но първите достоверни сведения с